Препятствията по пътя ни са най-важните житейски уроци
Александра Иванова, първенец на випуск 2017

Уважаеми г-н Директор, уважаеми учители, родители, съученици, приятели и гости,

Преди доста години, когато правех първи стъпки в тениса, и в детските си фантазии виждах как ставам шампион, попитах баща ми как се става първи. Той се усмихна и ми каза – Трудно, с постоянство и упоритост –  и после добави – но знаеш ли кое е още по-трудно – това да останеш първи. Времето ще покаже дали ще се справя с това, но днес мисля, че много по-важно от това да останеш първи, е да останеш човек.

Хората, на които дължа всичко, са родителите ми. Моето семейство е най-голямата опора, която имам. Съветите, които са ми давали, безграничната им любов и вярата им в мен и Деси, бяха всичко, от което се нуждаех. Те са хората, които ме приземяваха, когато се главозамайвах, но те бяха и утехата, когато преживявах поредното разочарование. Благодаря Ви, мамо и тате!

В колежа получих стабилни знания по толкова много предмети, че когато дойде време да избирам какво да кандидатствам, задачата се оказа изключително трудна не само защото Вие, скъпи учители, успяхте да ме заразите с любов към Вашите предмети, но и защото се чувствах еднакво силна и уверена в знанията си, за да избера както медицина, така и някоя инженерна специалност, или филология – доста разнороден избор, ще се съгласите. Това е пример за това, какви резултати дава екипната работа и за това, че когато се направи интердисциплинарна връзка между предметите, всяка част от пъзела си идва на мястото, а най-големите печеливши са учениците. Затова искам да се обърна към всички Вас, които сте били наши учители през последните 5 година и да кажа: Благодаря за подплатеното самочувствие, което ни дадохте!

Това, на което ни научихте и ще остане, е не да знаем цикъла на Крепс или северните координати на България, а умението да мислим, да се предизвикваме, да изискваме повече от себе си. Вие ни научихте на най-важното – упоритост, самовзискателност, постоянство, т.е. направихте ни конкурентноспособни и конвертируеми в цял свят, и това е нещо, което никой не може да ни отнеме.

В колежа се сблъскахме с предизвикателството работа в екип и то на различни нива. И тук отново ще се върна към тениса. Това е стратегическа игра, в която всеки играе сам за себе си, както правим и ние като ученици, но ако погледнем цялата картина, ще видим, че зад всеки тенисист стои екип, състоящ се от семейство, треньори, физиотерапевти и т.н. Това означава, че ние реално не играем соло, не сме достигнали дотук съвсем сами – зад нас стоят родителите, учителите, училищното настоятелство и всички онези, които инвестират време, средства и енергия в това, ние да успеем. И не само това. Ние сме 45 човека от различни градове, дори държави, с различни разбирания, морал, традиции, принудени да съжителстваме заедно – да учим, да се храним, да се веселим, да се справяме с предизвикателствата. Е, не беше лесно, но ние успяхме, защото работихме екипно. Успешният човек винаги работи в екип, а преподавателите и служителите в колежа са отличен пример за това. Ние сме техният 10-ти юбилеен випуск, който за пореден път класира нашето училище на първо място в областта.

Преди да завърша, искам да се върна отново към началото. Преди 5 години нямах търпение да завърша 7 клас и да дойда в колежа, като наивно си представях идилична картина. Родителите ми се опитаха да ме приземят, като ми казаха, че тук децата няма да са по-различни от тогавашните ми съученици, но аз вярвах в правотата си до такава степен, че прибягнах до физическа промяна, която символично да бележи началото на един нов етап от живота ми. Седмица преди да постъпя в колежа се подстригах толкова късо, че конкурирах дори прическата на баща ми. Е, драстичната промяна не се състоя, или поне не се състоя толкова драматично, колкото си представях. През изминалите 5 години пътят, който извървяхме, не беше винаги гладък. Неизбежно бе израстването ни да е съпроводено с трудности и изпитания, но препятствията по пътя ни са най-важните житейски уроци. Всяка една среща е допринесла за моето израстване и затова с днешна дата не бих променила нищо. Имах удоволствието и бях изправена пред предизвикателството да бъда както в Б клас, откъдето стартирах, така и в А клас, и нека Ви кажа, че наред с останалите емоции, изпитах наслада както от купонджийския дух на първите, така и от битката за академични изяви на вторите. С други думи, взех най-доброто от двата свята, пардон, двата класа.

Пет години по-късно мисля, че съм надраснала своята наивност и си давам сметка, че хората, които тепърва ще срещам, макар да идват от всички краища на света, няма да са много по-различни от нас. В тази връзка преди да замина за Глазгоу не планирам да сменям прическата.

Искам да завърша речта си като поздарвя човека, който за мен винаги ще стои на първо място, макар в този ден да се изправя пред вас втори. Както винаги той постъпва джентълменски, като в конкретния случай застава само с една стотна зад мен. Разбира се, става дума за Ивайло, който е доказал себе си през годините и този последен тест не показва неговия потенциал. Аз вярвам, че той напълно заслужено трябваше да е на моето място днес.

Скъпи съученици, казват, че ученическите години са най-безгрижното и най-хубавото време в живота на човек. Макар да подозирам, че първото е вярно, се надявам всички ние да опровергаем второто и най-доброто тепърва да предстои. Желая успех и късмет на всички!

Благодаря Ви за вниманието!